Моята зелена приказка
Игличката падна. Лежеше самотно върху рохката земна плът.
И тогава я последваха нейните сестри. След това и майка й и баща й, които всъщност бяха едно.
Борчето беше повалено.
Дървото беше повалено. Отсечено. Както и хилядите други по света. Всички те имаха обща участ – или се превръщаха в удобни мебели, или пишеха върху тях, или пък ги използваха за огрев. Никое не избегна тази участ. Е, разбира се, онези в десетте резервата за известно време щяха да останат невредими, но скоро и те щяха да последват себеподобните си.
Хората бяха по-важни.
Всъщност, знаете ли, Игличката не умря в онази секунда, макар че бе затисната от вековния бук. Тя загина много по-късно, принудена да види живота си на лента. Беше преживяла доста зими и лета и бе станала като негласен хроникьор на част от човешката история. Спомняше си, че борчето й бе споделяло, че е засадено някъде 19 век. Века на Индустриализацията. Така го нарече майка й.
Покрай тяхната горичка минаваше железопътна линия и малката Игличка винаги се радваше на величествения влак. Животът им бе спокоен известно време, но не за дълго. Скоро Хората започнаха все по-често да идват навътре в гората. Съседните широколистни дървета шепнеха, че тук щяло да се строи фабрика и градче за работниците. Оплакваха се, че ще им е трудно да поемат всичкия въглероден диоксид, но си обещаваха да се справят.
Но те не можеха да смогват.
Хората, заслепени от жажда за пари не само че построиха фабриката и въпросното селище, но решиха, че са им нужни повече дърва за огрев. Заградиха малка част от горичката като градинка, а дърветата останали извън оградата изсякоха. Борчето имаше щастливата участ да остане в оградата.
И тогава започна истинският кошмар.
Фабриката изхвърляше във въздуха всевъзможни отровни газове, които влияеха отрицателно на цялата околност. Реката се замърсяваше от химикалите изхвърляни безразборно в нея. Дървата за огрев като че ли все не стигаха на ненаситните Хора и те изсичаха все повече и повече горите.
Игличката отдаде това на факта, че нямат нужното образование и не разбират, затова и няма как да се справят по друг начин.
Но мина време. Технологиите се развиха и мисленето на част от тези Хора се промени. Дойде 20 век, а дърводобивът и замърсяването на въздуха от автомобилите, новите заводи около градчето, и изпаренията не спряха. Хълмовете съвсем се оголиха. Останаха само парковете в кварталите. Тук-там се чуваха плахи предупреждения, че Хората трябва да пазят Майката природа, но никой не се осмели да ги приеме на сериозно.
Ала и 20 век отмина като есенна слана. Дойде 21-ви. Борчето го нарече „Най-сивото и технологично дете на Историята”. Игличката се съгласи с майка си и заочаква с надежда промените. Този път различни Хора, наричащи себе си учени, предупреждаваха обикновените граждани да пазят природата, помагайки дори малко. Игличката беше сигурна, че на никого не пречи да изключва лампите и електрическите уреди, докато не е у дома си, че не е трудно да събира отпадъците си разделно или пък да не пилее толкова много вода. По различните медии се говореше за електроцентрали, които вместо да се захранват от вода и въглища, можеха да използват силата на вятъра. На заводите можеше да се слагат филтри за пречистване на въздуха, а колите да станат по-екологични.
Хората, обаче, бяха алчни.
Не ги интересуваше колко реки ще замърсят, колко видове риби ще умрат, колко екосистеми ще затрият. Важно за тях беше да са икономически силни. Затова слънчевите колектори бяха скъпи, затова не искаха да произвеждат екологични коли – сред тях можеше да има други, които не го правеха, и щяха да им подкопаят бизнеса. А Игличката не можеше да повярва на случващото се. Тези всеядни бозайници се бяха изкачили на върха на хранителната верига и сега разрушаваха всяка подпора под себе си.
С напредването на века дърветата станаха още по-малко. А в следващия почти изчезнаха. Водата стана по-скъпа от златото и петрола, а чистия въздух – лукс. Животните намаляха драстично, а други растения почти нямаше. Съществуваха само малките резервати, около десет на брой на Земята, където се срещаха фауна и флора.
Хората живееха ужасно. Болестите бяха станали по-опасни и многобройни, гладът беше обгърнал с кокалестите си ръце цялата планета и не го пускаше.
Игличката въздъхна. Ако можеше дори би заплакала. Хората се самоунищожаваха. А със себе си повличаха и всичко останало. Нима беше толкова трудно да се вгледат около себе си, нима беше толкова сложно да се замислят за едно по-добро утре?
Игличката издъхна.
Оставаха девет резервата.
А на Хората … броени години живот.
Нима е трудно да угасиш лампата преди да излезеш?!
от Цветомира Векова
| < Предишна | Следваща > |
|---|
